Димитър Танев
ПИНОКИО, в. „Български писател“, бр. 19, 22 май 2002 г.
ПЪТЕМ – ЗА ЕДИН СТИЛЕН РОМАН

Н. Табаков очевидно умее да разказва – хем доверително, естествено, хем някак без да потиска своята интелигентност, модерното си разкрепостено мислене за писането и езика и без да се притеснява от това, че се е самоосвободил и самооценил някак предварително.

***

Проф. Валери Стефанов за романа „Пинокио“, 2001 г.
„ПИНОКИО“ – роман за разпада

Да се нарече един роман „Пинокио“ е доста смело. Защото книга с такова заглавие е предизвикателство спрямо традицията. Традицията вече е разказвала за Пинокио, преработвала е тези разкази, преосмисляла ги е. Знаем кой е Пинокио – дървеното човече, изработено от майстор Джепето, много непослушно и много изпатило. То трябва да премине през много нещастия, за да разбере мярата на света и да заслужи своята човешка същност.

За какво тогава ни разказва Николай Табаков в своята книга?

Разказва ни за един обърнат наопаки Пинокио. Или по-скоро – за едно провинциално семейство „пинокиовци“, който идват с много ентусиазъм плам в света, заживяват с надежди и са разпиляват безнадеждно. Подобно на своя прототип и те попадат в Страната на глупците, и те залагат надеждите си в Полето на чудесата, и те чакат Феята със сините коси. Романовият герой обаче се различава от приказния си събрат по ред съществени неща.

На първо място – по способността му да трупа дидактичен опит и да дочака щастливия край. Разлики, които определят самото моделиране на човешкия свят в тази творба. Ако традиционният епос е повествование за общото, за общото време на родовите хора, които заедно се движат през изпитанията на историята, то епичното в романа на Николай Табаков е повече от обречено. Семейството като място на стабилност, като дом, топлина и спасение, не може да се случи. То е място на разпиляване, на разлетяване.

Надеждата трудно може да се удържи и чрез отделната личност – защото и тя е лишена от център, от нещо, което да я държи духовно изправена. Затова героите водят съществуване на марионетки. Те привидно имат цели, пътища, следват някакви свои житейски маршрути. Но повечето от тези маршрути опират в празното, в нищото. Феята със сините коси може да се появи най-много като героиня от някоя блудкава любовна история или измамна семейна идилия.

Тогава какво остава?

Остава светът на „дървените“ хора, на фиктивните съществувания. На героите, които могат да бъдат „убити“ от повествователя по всяко време, защото са лишени от познатата ни от старите романи психологическа плътност. Или да изчезнат като бъдат разпратени по най-далечните точки на света – да потънат в пространственото небитие. Така всъщност правят и с дървените кукли – прибират ги в сандъка до следващото представление.

И ето го едно от съществените внушения – ако някога хората са означавали себе си чрез място, чрез дом и семейство, сега те вече не могат да означават такива неща. Семейството Хор, дошло от „топлината“ на провинцията, полетява в нищото, става анонимен и почти безгласен хор от студените краища на света.

Семейният дух, който се е укривал в делвата на родовото време си е отишъл, защото някой е счупил делвата. Романът на Николай Табаков е скрито питане за този разрушител. Един от възможните отговори е, че причинител на злото е всичко онова, което наричаме съвремие. Неговото друго име е безумие. Това безумие може да се опише чрез смъртта, защото, както знаем, тя води разказвача и тя го чака във всеки ред на романа.

Един роман за фиктивните хора. Роман за хората, които си мислят, че като правят кариера правят живота си смислен. Роман, който ни предлага „студена“, лишена от илюзии и сантименти мяра за отчуждението.

Един безмилостен поглед към съвремието.