Проф. Цветан Ракьовски за романа „НЯМА ДА Е ВСЕ ТАКА“,
2010 г.

Искам в началото да припомня част от визитката на автора – че той има няколко книги зад гърба си, но и че някои от тях са за деца, подчертано за деца. Припомням го, защото след малко тази подробност ще ми трябва. Ис­кам да откроя и една подробност от неговата биография – имал е честта да бъде приятел и събеседник с Н. Хайтов и Й. Радичков. И тази подробност ще ми трябва след малко.

Романът излезе в края на 2009 г. и досега е изтърпял повече от дузина такива премиери – навсякъде авторът попада в една, според мен търсена среда. Това са читателите, които напоследък като че ли останаха единствените изкушени от литературата – студенти, преподаватели, учители и големите ученици. Сам по себе си този факт не се нуждае от социологически инструменти, за да бъде обяснен. Просто тенденцията е четенето да се съсредоточи към една компактна среда [1], към онези, които имат книгата не за своя „прозорец към света“, а за наръчник от достоящи „други“ светове, с които читателят винаги ще може да свери своя си свят.

Романът „Няма да е все така“ динамично размесва няколко такива свята – един български, един руски, един американски. И повествованието свързва тези три нишки в сюжета. Трудността и майсторството е в съчленяването им. И тук е първата сигнализация! Как става това съчле­няване? Става с помощта на едни особени персонажи, каквито са щъркелите. Но това са и не са щъркелите, каквито ги знаем. Това са странните хора, които се завръщат по родните си места с една-единствена цел и роля – да предадат мъдростта на хората.

Това е позволило на автора да вплете и да редува реално и нереално, да даде възможност плановете да се засичат – т. е. да се редува онова, което е адеквато на читателското очакване за литературно, но все пак реално действие, с онова другото, което става – прелитането от континент на континент, почти фантастичните появявания на щъркелите там, където има нужда от тях. И едно предупреждение! Това редуване не е драматично, не извиква в съзнанието ни Радичковия въпрос „Как така?“ Защо не дразни? – Ами заради скритата и не чак толкова скриваната ирония в повествованието.

В романа има поредица от роли, сиреч доста от картината на онази социална среда, която познаваме: учител по история, бивша баскетболистка, бивша мутра от т. нар. „застрахователен“ бизнес, актуална и голяма тенисистка, кръчмари, един генерал, тракторист. И – има и … щъркели, които са всъщност и хора. Тяхната роля, онази, която познаваме от антропологията, е да носят бебетата, обявявайки началото на пролетта. Но те не носят бебета, защото в селото Гледка има само възрастни хора. Остава им другата голяма и безкрайно трудна роля – да научат хората как се живее. Как може да се живее без жестокост, без завист, без измама, без войни.

В мрежата прочетох как доста от мненията правят сравнение между „Няма да е все така“ и т. нар. „романи на прехода“. Само за момент ще отклоня вниманието ви – „роман на прехода“ стана нещо като жанрово име. Така бяха наречени и „Сабазий“ (Кристин Дим.), и романите на Хр. Калчев, и „Дневникът на една пеперуда“ на Красимир Дамянов, и „Тя е тук“ на Елена Алесиева. Все текстове от последните няколко години. Самото име „роман на прехода“, което се сили да стане жанрово име, е един абсурд. Според мен романът на Николай Табаков няма нищо общо с този тип сюжети. Защото неговите сюжети са странни – както казва в епиграфа – „ако някой се познае в книгата, да знае, че е измислен“.

Авторът владее един инструмент, който затруднява вкарването на текста в жанрова таксономия – това е иронията. И тя е не само в детайлите (макар че Н. Табаков е особен майстор на детайла и на пластичното описание), ирони­ята идва още от заглавието. То провокира мисленето на читателя. Как? – Като вкарва в ресурсите на повествованието немалка доза съмнение – съмнение, че всичко тече, че нищо и никой не може да бъде сигурен в това, което прави и което става наоколо. Казано по-точно, романовата иронична страна е в провокативното олюляване между оптимизъм и скепсис.

И тук има една важна особеност – тя е в композицията на този огромен роман. Той има 59 глави. И един епилог, който игрово се задява с художника на корицата, но и с читателя. Та сред тези 59 глави средищната глава, онази, която носи идеологията на целия роман е 37 глава – тя се казва пак „Няма да е все така“. Оттам започва пречупването на действието. Мисля си, дали Н. Табаков е знаел, че това 37-мо място на, според мен, възловата глава, е център, точката на златното сечение. Още в своя трактат „Елементи“ големият геоме­т­рик Евклид казва, че всяко тяло (а романът е тяло) има една опорна точка, в която се пресичат всички действащи напрежения на тялото. Точка, която осъществява равновесието му. И тази точка е в съотношенията – те са известни, но нека ги припомня: 2 – 3; 3 – 5; 5 – 8; та до 37 към 59. От тази 37-ма глава започва да действа фразата „няма да е все така“ и то действа като лайтмотив, който е се среща почти през 2-3 страници до края. Благодарение на този център на тежестта в романа се извършват два смислови процеса – те са и процеси по композирането:

Първо е Удвояването:

Щъркелът (стария) черпи Егати с уиски – младия черпи Егати с коняк;
Два пъти директорката Сагаева идва в дома на Крилови;
Два пъти Светлана играе решителни мачове;
Два пъти Орелът се сблъсква с щъркелите първо с бащата, после – сина);
Две ритуални бръснения пред оледалото на кривата круша.
Това са само детайли, но те са начала към нови действия, към обрати в действията.

Второ: Показната редукция на ролите в хода на действието:

Гоемият губернатор (Вл. Горшков) става дървосекач – но после пак става голям и властен човек;
Голямата тенисистка (Светлана) се превръща в обикновена глезла;
Страшният застраховател, мутрата, която всява ужас (Сивия орел) се превръща в уплашен и слаб човек;
И накрая – щъркелите стават хора – те са си хора: пият ракия, пушат „Кемъл“, подпалват кръчмата.

Сега да припомня, какво отбелязах в началото.

1. Н. Табаков има в своята биография на писател детски книги. И в „Няма да е все така“ почеркът на детската литература личи повече от ясно. Но този почерк е почти скрит от иронията. И така „почти“, че повествованието бродира пътя между реалното и нереалното;
2. На доста места из повествованието на мен лично ми се струваше, че авторът доста съвестно и любопитно е чел Радичков – „Как така“, „Смокове в ливадите“. Сякаш за да каже, че литературата не може без своите учители и без текстовете, които ще й създадат контексти. А това всъщност го казва и сам Н. Табаков в едно интервю;
3. В руския сюжет – развиващ се в Ростов – аз не можах да се отърва от усещането за по руски изградената интонационна среда на изказа. Дори нещо повече – за по руски градени синтактични конструкции. Някак от само себе си ми хрумна, че Н. Табаков много, ама много харесва я Бунин, я Л. Леонов …

Пред нас е книга, която иска да си остане като щъркелите – да ни учи на мъдрост, но най-важното от мъдростта, онова, с което трябва да се почне, е скепсисът. Защото той отваря очите. Благодаря на Николай Табаков, че докато четях „Няма да е все така“ усещах духовния гъдел на радостта, че българската литература ще я има.

[1] Питам се дали няма да се случи онова, за което намекна преди време Албена Хранова – че ще дойде време да познаваме читателите си поименно?