Проф. дпн Галя Христозова, 12 април 2010
Обнадеждена съм!!! Съвременна българска литература има
От доста години имам един сериозен читателски проблем – чете ми се хубава книга на български автор. И то съвременна. Класиците отдавна съм ги прочела и препрочела. И пак ги препрочитам, когато няма какво друго да чета.
И най-накрая – попадение. В ръцете ми е книгата „Няма да е все така“ на Николай Табаков. Авторът ми е познат. Чела съм негови разкази. Преди години. Но вече не ми се четат разкази. Твърде кратък ми е този жанр. Няма място и въздух да се развие едно хубаво и дълбоко действие. Поглеждам отзад и виждам съдържание. Пак разкази! Решавам все пак да прочета един-два от любопитство и от чисто филологически инат, който не ми позволява да оставя започната книга недопрочетена (понякога това е голям мазохизъм) и да не попрочета поне няколко странички оттук-оттам, преди окончателно да взема решение какво ще правя с тази книга. От дълъг читателски опит знам, че авторите са на мнение, че книгата трябва да носи заглавието на най-хубавия разказ (според тях). Много често читателите установяват, че това не е най-хубавият разказ (според тях). Видях, че има такъв разказ. Този път реших, че няма да рискувам и да се оставям в ръцете на автора, а ще подходя по традиционния начин – ще започна от самото начало – от уважение към автора и към себе си. Първият „разказ“ ми хареса. Прочетох и втория. Оказа се роман!!! И започна голямото четене.
Имам лошия (или добрия) навик да чета по няколко книги едновременно. Оставих другите и се концентрирах само върху тази. Прочетох я на един дъх. Дори я довърших в един хотел в Прага. В началото си мислих: „Кой съвременен читател ще има търпението да прочете книга от 500 страници, а когато я прочетох, не ми беше достатъчно“.
Та какво толкова има в тази книга? Всичко. Разбира се, любов – в различни вариации и измерения. Възход – личностен, професионален, спортен. Падение – професионално, морално. Смърт – във всички разновидности на тази дума. И много, много мъдрост – но не натрапчива и дидактична, а между редовете; и не от тези, които най-много се правят на мъдри, а от обикновените, по – незабележимите – от уникалния герой Егати и хората като него. И най-вече от мъдрите по дефиниция щъркели.
Действието е космополитно – то е ту в село Гледка, Видинско, ту в Ростов на Дон, ту в Париж, ту в Калифорния. Героите са българи и руснаци, хора и щъркели. Много са разноцветни – има и добри, и лоши, и красиви, и умни, и не толкова. Действието е толкова динамично и многопластово, че по него могат да се направят безброй хоризонтали, вертикали и дори диагонали. Стилът е ефирен и много четивен; речта и естествена, диалогът е интересен. Само не мога да разбера защо му трябваше на Николай Табаков тая война – с толкова разрушения и жертви. Но може би, за да има възраждане, трябва да има и катаклизъм. И за да осъзнаем и се радваме на хубавите неща, трябва да ги изстрадаме.
Какво да кажа повече – книгата трябва да се прочете! Заслужава си.