Ивайло Христов, 27 Февруари 2010
„Няма да е все така“ – творба на един талант, самобитен и различен от всичко, което се предлага на книжния пазар.
„Няма да е все така“ е творба на талант самобитен, едър и различен. Различен както от стерилните и нафталинени постмодерни текстове, така и от характерния за българската традиция реализъм, който виждаше и четеше литературата единствено като „отражение на живота във формите на самия живот“.
Бих определил романа „Няма да е все така“ като интелектуално предизвикателство по няколко причини. „Няма да е все така“ е синтез на иносказателни и реалистични, различими и до болка познати социални и обществено-политически реалии. За разлика обаче от повечето т. нар. „романи на прехода“, които се превърнаха в илюстрация на политическите борби в страната, Николай Табаков отхвърля тази абсурдна канава, насочвайки се към дълбините на битието, към екзистенциалните измерения на живота. Неговите герои са въплъщение на трагиката на духа, на емоционалната драма на мислещия човек.
Николай Табаков е написал книга с нерв и хъс, …Една от сполуките на писателя е именно в характера на персонажната система, вплитаща в едно: реалното с имагинерното, релефното с метафоричното, пластиката с идейните внушения.
В „Няма да е все така“ Николай Табаков ни предлага модерно писане, съчетаващо лирично – психологичното с иронично – анекдотичното. Въпреки постъпателността на разказа, това е неепично повествование, разчитащо на асоциативните отклонения, повторителността и цикличността. Залагайки на иронията, а донякъде и на гротеската, Николай Табаков гледа света на героите си и с очите на наблюдател, но и от необходима дистанция, която му дава възможност да прецени трезво техните социално-психологически трансформации.
…романът на Николай Табаков е колкото за силата на човека, толкова и за неговата беззащитност, крехкост и уязвимост. Или както пита едни от героите на автора: „Нима историята винаги ще се променя? Ето един човек си отива, друг го заменя. (…) Отиват си дори онези, които пишат историята, дори тези които я преподават. А историята, вечната история, ще гърми с последните си страници зад гърба им, ще затваря врати. Господи, няма ли да спреш за минутка?“
И струва ми се, че едва ли има по-сполучлив финал от прощалните думи на Егати, че най-голямата земна и неземна човешка радост е щастието да живееш, просто да живееш – сутрин, обед и вечер.