Проф. Цветан Ракьовски за романа „ДА“
Няма да е все така! „ДА“ – Няма да е все така!
Това е компилация от две заглавия. Едното е вече история (т. е. влезе в историята на съвременния български роман), другото – тепърва ще става. История. Ще се постарая да кажа това, което искам, приблизително така, както го казва и както е организирал езика на романа си Николай Табаков. И така: той говори в руслото на необичаен синтаксис. Странен синтаксис, бих казал. Това не е организацията на изречението, позната от традиционния класически роман. Не е и като в модерния роман – с недомлъвки, предълги описания или синкопи във фразата, или пък с незавършени конструкции, насичани от анаколути[1]. Не е. Романът върви, повтаряйки… Но пък върви. Сюжетът си тече. Обаче пък повтаря фрази, завръща читателя към дума или образ. Припомня му! – Веднъж му припомня цели изречения, друг път му разказва стар виц, за да свърже двата края на мотивацията. Трети път завръща читателя към реалното (примерно как се прави търг или ловджийска пусия) или пък му преговаря историята (примерно как са се развили някои от българските събития от началото на XIV век, че и след това). И с тези свои качества романът иска да из¬глежда хем ироничен, но пък учен – в смисъл, че иронията е висша игра на езика, заиграване с плана на изказа, което води до извивки и хлъзгавини в плана на съдържанието. Така би казал Антонио Прието, не би го отрекъл и Алгирдас Греймас. Или пък всеки френски структуралист отпреди 35-40 години.
И тъй, трябва първо да кажа кой е Николай Табаков. Ами – той е романист. Преди всичко. Вече е романист. След първия роман „Изгубеното поколение“ все още не можеше да се провиди светлината на товарния влак в тунела на езика. Но после мъглата започна да се вдига, видимостта стана два, че и три метра. Сиреч, можеше да се види какво ще е напред. А напред се редяха „Пинокио“, после „Романът Ес“. И тогава – миналата година – дойде „Няма да е все така“ (роман за възрастни, пък и за не толкова възрастни!). Публиката, а и критиката го отбелязаха на картата, нанесоха го, така да се каже, в графите и териториите на българското романово землище. Припознаха го като представителен в извадката, която открои 10 български романа, и ги номинира за голямата награда на Дарителския фонд „13 века България“. Какво стана на награждаването – това вече е известно. „Няма да е все така“ стигна до полуфинала, което ще рече, че стана трети роман в класацията след достойни съперници като „Лятото на неудачниците“ (Галин Никифоров) и „Улицата на пеперудите“ (Керана Ангелова).
Обаче Николай Табаков – докато е следял странирането и поправял коректурите на миналогодишния си роман, докато е висял на главата на компютърджията, правил цветоотделката на филма за корицата – та по всичкото това време Николай е пишел. Някъде около 6-и декември ще да е довършвал новия си роман „Да“. За да може да отпразнува както трябва. А празнуването си е заслужавало. Той си е предусещал, че романът е станал. Защото го е писал, оглеждайки се около себе си. И това оглеждане – доста втренчено е било – му позволява да сглоби човеците в сюжета. Наистина човеци. Те са толкова плътни като присъствие, че докато четях ми намирисваше на различни гумени цървули, на каскети, на спарения въздух в кръчмата „Чевермето”, че и на мастика ми намирисваше. Все на мъжки неща. Долавях обаче и миризмата на ху-дожническия интериор (терпентин, въглен и прочия) – интериора на Греди Асса, пардон – на италианеца Даниели Езра. Но успявах да различа и аромата на двете жестоки жени – Севда и Божана.
И на всичкото отгоре разбрах защо някои от героите НЕ правят това, което на мен – средния читател – ми се искаше. Средният читател у мен искаше героите да бъдат последователни, т. е. или добри, или напротив. Пък те се развиват не така, а като. . . ами развиват се всеки като себе си. Заради това изненадата ми от пътищата, по които поемат малкият Маслар или Кумчо Вълчо, се смени с професионалния поглед – да, това е логиката на характерите им, а не моята логика на разглезен читател. Та тази логика на характера на Веско Маслара диктува след побоя, заедно със средните телесни повреди, у него да останат и тежки душевни повреди – като рефлекс, и то защитен, в душата му се изтрива и последната капчица милост.
Ако не бях виждал с очите си какво е онова нещо – долината, пък и върховете наоколо – нямаше да мога да изпитам онзи духовен гъдел, когато четях „Да“. И още: ако не бях видял какво е онова нещо „бай Ангел“, нямаше да разбера, що за птици са романови хора като Кумчо Вълчо или Иван Смилянеца. Но аз съм ги виждал тез неща. Та романът е за това – как животът на шепа хора в три села може да се разроши до такава степен, че да се объркат ценностите, да се омесят посоките на живота им, но така, че накрая все пак. . . Все пак какво? -Все пак всичко да завършва с хепи енд? Не! – Няма и дума, белег няма дори за нормален (все едно какъв) край. Сюжетът някак разбираемо завършва – и то не завършва, а спира, удря се челно о една книга. Бих казал „книжле“. Но важно книжле. Защото всеки от персонажите блъска себе си в дувара на живота и на обстоятелствата, които този живот препречва като барикада пред него. Пък накрая става така, че евентуалните отговори на въпросите, които мъчат хората, са в книгата. Николай Табаков го казва по-точно – че книгите вече са го играли този живот на хартия, хипотетично, ако мога така да го кажа.
Разказът не е само за хората, а и за земята. Струва ми се, че напоследък като че прекалено започнахме да изолираме романовите герои от обстоятелствата, от времето и местата, където тези обстоятелства се случват. А земята (тук не става дума за земята в смисъла, който Елин Пелин, Йовков или Конст. Петканов биха вложили) е долината, тази долина, дадена от Бога на селяните – да я живеят. Долината, която не е равна на държавата. Долината, която подрежда живота си и неговите неща в последния момент, според себе си, а не според законите, които движат градовете, държавите и хората. Това е странна земя – тя възпитава усет за свобода, за неприкосновеност на желанията. Заради това притежателят на тази земя не е собственик, не е развил маниакално депресивно увеличаване на зениците пред имота. Той е лечител, който е някак над света – за него пари, земя, богатство (както би казал Витан Чауш на Йовков) са „вятър“. Той – изконният владетел (не собственик!) на долината – не живее този живот. Връзката му с живота тук и сега е само чрез болката на болните – пребития младеж, счупената ръка на поп Ветко и пр. Хората около него пост-радват от досега си с живота и с други хора. Пък Камен Енев ги лекува – излиза, че той ги лекува от самия живот, връщайки ги пак в него.
В романа на Николай Табаков всичко (герои, помисли, обстоятелства, причини, следствия, сюжетни планове) е изключително подредено, привързано и поставено в перспективата на единната и сложна човешка мотивация. Отгоре, върху всичко, е тривиалната матрица на идеята за смисъла на живота. Обаче героите са нетривиални, те са необичайни човеци, белязани от мястото, където пребивават – планината. И там всичко се върти в друга посока – защото градът е далече; защото планината е друга цивилизация, където оборотите на живеенето са някак по-мудни, където птиците летят по-бавно, където щъркел може да падне през комина в къщата, където глиганът може да изглежда като товарния влак, където жените могат, като ходят по улицата, да залепват мъжките погледи о себе си като с туткал.
На езика на теорията бих казал, че сюжетът постоянно екстра-полира водещата идея за смисъла на живота върху героите си. Кумчо Вълчо вижда смисъла в това да служи и да бди (обаче се влюбва в невероятната жена); Камен Енев се е обрекъл на този смисъл за служенето – да лекува. Пък не го разбира, а го търси някак по върховете на живота. Той търси принципа, а ежедневно доказва конкретиката на принципа; другият герой, Веселин на Масларите, така и не сглобява за себе си водещ мотив – той тръгва от спорта, минава през омразата и изхвърляне на милостта от душата си, за да стигне до лъжепрозре-нието, че парите могат да купят нещо, което не се продава.
Започнах с езика и синтаксиса – ще завърша представянето на книгата пак с тях. Първото, което боде очи, е, че Николай Табаков пише много. . . – как да го кажа – пише вкусно. Сиреч, четивно. Второто впечатляващо нещо е изграденият свой изказ: дълго и прилежно школуван, този изказ само наум може да се нарече хайтовски или радичковски. Но на глас трябва да кажа, че езикът на романа е и оттласкване от учителите, справяне с авторитетите в главата на пишещия и то по начин, който впечатлява. В случая не става дума за стилизации „а ла „Януари“ или „Диви разкази“, макар че из текста шетат вълци, проснати в средата на кръчмата, или жени, подобни на Софрона, досущ като в „Януари“; в книгата има горяни като от „Мъжки времена“ или „Изпит“. Но толкова – това са топосите на литературното ни мислене, общите места в литературата ни, които винаги ще провокират и ще окръглят контексти. А не състезателни полоси.
Николай Табаков се надпреварва не с великите си предходници, както би казал Харолд Блум. Той избира да преодолява, да се надпреварва със себе си, да омесва неща като талант, мяра, игра с езика, целенасоченост. Романът „Да“ доказва по безспорен начин, че авторът (нека го цитирам) няма нужда да бъде гръмовержец, нито да развява плакати с рецепти. Трябва просто да опитва да разбере онова, което . . . което, като прочетете романа, всеки от вас ще дефинира сам за себе си.
___________
[1] анаколут – гр. „непоследователност“, несъгласуваност; стилистичен похват за пропускане на думи или нарушаване правилната конструкция на израза; граматически неправилно съгласуване на думите /…/; вид апосиопеза 13 октомври 2011 г.