Да за Да,
публикувана във вестник „Култура“, Брой 14 (2632), 15 април 2011 г.
проф. Георги Каприев

За първи път ми се случва да стана герой на роман. Не като характер или прототип, а така – директно, със собственото ми име (наистина, леко ребром) и с един мой текст. Усещането е, признавам, странно. Искам обаче да се отделя от него и да поразмишлявам в няколко пункта защо този роман ми се вижда важен за четене, независимо и даже въпреки моето присъствие там.

1) Нека най-напред се каже, че това действително е роман. В нашата култура повечето томове, именувани така, не са точно това. Мнозина, а особено настойчиво Йордан Радичков, търпеливо са разяснявали, че българската вселена е маломерна, подръчна и доколенна, тя е лична и семейна, строена от къси времеви интервали, което не предполага разгръщане на романен свят. Българският жанр е краткият разказ, настояваше Радичков, а нашите автори масово се надбягват да доказват правотата му. Те правят (понякога чаровни) сборници от завършени разкази, обикновено стоящи в абстрактно сюжетна и мощно психична кореспонденция, които сборници биват титулувани „романи”. Пенчо Славейков обръща внимание, че за разлика от „лирическия поет”, който дири в нещата само себе си, „епическият поет” вижда нещата сами по себе си, същността им и отличието им от същността на други, а не ги представя като символи на самия себе си. Е, добре, с автора на „Да” имаме пред себе си тъкмо „епически поет”.

2) Става при това дума за „епически поет”, който по забележителен начин манипулира времето, пространството и историята. Той не ги заменя с някакви негови си, но не ги и оставя каквито са. Неговата (прецизно конструирана и вътрешно координирана) сюжетна сфера се разполага в тях уж документално, но всъщност Табаков безмилостно пренарежда геометрията им. Той атакува тяхната идентичност, въвежда в нея нови фактори, принуждавайки тях, времето, пространството и историята, да ги припознават като свои. Защото той не подменя същината им, а я дообогатява, задава й дълбини, етажи и измерения, които са съществено нейни, но не са бивали актуално осъществени. Затова той може да вкара в българската география цяла една родопска долина, да разгърне историята й от средновековието до днес и да внедри героите си в това днес. А те да го изпълнят така, че да не предизвикат подозренията и на най-мнителния натуралист, а напротив – да го събудят за истината във време-пространството на историята и човека. Ето защо авторът е спокоен когато си позволява да въведе в структурата на романа пространни културно-исторически, теоретико-литературни, изкуствоведчески и т.н. спекулации, както и да бъде коментарен, ироничен и (силно) автоироничен „в движение”, без това да притесни жанрово самия роман или пък неговия читател. Тук трябва да се сложи силен акцент върху особената продуктивна сила на въображението. Когато то е качествено, не иде реч за фантазми и умствени плетки. Става дума за въображение, формиращо достоверността на един свят, който е в позиция на превъзходство пред онзи, виждания просто с очите, даващ при това ход на интенция към същността на света изобщо. Разбира се, че има високи световни образци за всичко това. Работата е, че романът на Табаков не стой спрямо тях слугинажно, не стои вторично, а редом – първично стои.

3) Николай Табаков е ловец и има себе си за ловец на думи. Красиви и ефектни са заловените от него думи, ефективни и продуктивни обаче са впряговете от думи, които той подрежда в похода на своя разказ. Тъй както внимателно-безцеремонно подхваща историята, така действа и с българския език. Без да го насилва с лични производи, без да го мачка в действителни или съчинени диалекти (освен тук-таме за аромат), той гради една словесна мрежа, която прави езика не просто да звучи красиво, а да демонстрира свои богатства и възможности, ключът към които засега не е бил известен. Защото мрежата е добре изплетена, затова Табаков не се смущава да прави мимолетни езикови и смислови заходи към (най-вече) Радичков и Мутафчиева, или към Фотев, или към … Каприев, например, без това да отслабва някак сбруите на неговите впрягове, строени в боен ред срещу ентропията на българския език, на българската култура.

4) Анти-ентропиен ефект има и основният патос на романа. С това Табаков е почти уникален в териториите на днешната ни литература. Във времена на самоопиваща се резигнация, на разрушителност, омерзение или просто откровено униние, той се наема да адвокатства на позитивното, на креативното, на добротата. Заема се да бъде техен говорител. Носещата ос, както на комай всички литературни текстове на Табаков, така и на този роман, е „аристократизмът на човешкия дух”. Той прави така, че да сме в състояние да „пипнем с ръка” аристократите на духа, които „са тук, сред нас”. Ако не вярвате, настоява Табаков, просто се вгледайте внимателно в човека до вас! С миньорско усърдие разкрива той жилата на този аристократизъм, извлича на светло високо-човешкото. Воюва срещу хаоса, противопоставяйки му реда на благото, на доброто – единственото впрочем оръжие срещу него. Намира смисъла на живота единствено в продуктивността, в градежа на този живот. Утвърждава го. Казва „да” на битието. Извежда това „да” в заглавие и резюмира с него посланието на романа си.

Тези са най-общо нещата, държащи при романа един персонаж, на когото са позволени три преки реплики всичко на всичко, поради което се вижда длъжен да ги казва накратко. И да се чувства добре в този свят, дето носи печата на „да”.