Интервю на Аделина Делийска, 04.XII.2013 г.

Учителите са действителните интелектуалци на нашата държава

Николай Табаков е роден през 1956 година и както сам обича да се шегува, това може би значи, че е понатрупал опит. Завършил е българска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. През 1990 г. създава издателство “Анубис”, което е заето предимно с издаването на учебници и учебни помагала. Той е автор на 9 книги проза. Издаван – и то точно тази година – в Германия, Русия и Сърбия. Носител е на престижната награда на Съюза на българските писатели за романа “Няма да е все така”. Вчера бе премиерата на новата му книга “Византия” в театъра на Алма матер.

– Г-н Табаков, в новата ви книга „Византия” определяте християнството като най-голямата придобивка на България от древна Византия. Защо правите този акцент в размирните времена, в които живеем днес? Какво губят повечето съвременни българи от това, че не са особено религиозни, че са невярващи и цинични и възпитават даже децата си така?

– В книгата се задават немалко провокиращи въпроси. Чии наследници сме всъщност? Кое може да се отдели като ценност сред многобройните придобивки и наследства? За мен това е православието, разбира се, но не набивам тази теза с усърдието на богослов, няма смисъл. Всеки сам да се грижи за собственото си интелектуално здраве. Да, времената са размирни, но кога не са били такива? Не е там работата. Важното е, че в този постмодернистичен, постоталитарен свят думите започват да губят своето значение, а от това губим всички ние. Кога за последен път сте чули думата “гордост”? Ами “морал”? Появи се, вярно, но как я разбират нашите хора? За политиците моралът е политически, някакъв тип вярност на партийните дивотии. За момчетата означава друго, но какво точно? Не е ли раздробена на смисли самата дума? Е, добре, сега ще стана страшно досаден. На всеки от нас е нужна опора. Може да е християнство, може да е будизъм, всякак може. Но човек залита в своя път и търси на какво да се опре. Търси постоянни жалони, такива, които не променят смисъла си за десетина години. Къде са жалоните ли? Ами ето тук, около нас, в нас, нужно е само да се огледаме, да се вгледаме в себе си.

– Защо избрахте журналист да бъде един от основните персонажи в новия ви роман?

– Журналистът, съвременният, е интересна фигура. Той вършее навсякъде, пращи от интелигентност и информация, той з н а е. Но и той е човек. И той побеснява пред несправедливостите – още една дума, загубила своето значение – и на него му се прави истинска журналистика, но животът някак не позволява. Е, какво да направи човекът? Не е ли понякога и журналистът типичен трагичен герой? Раздвоен между себе си и задълженията си. Между “аз” и света? Ето затова.

– Читателите оредяват от година на година, това натъжава ли ви като писател и издател?

– Оредяват ли? Не знам. Мисля така: Когато нашите възрожденски писатели са развявали знамена, след тях е вървяла огромна група от хора, но доста разнолика. Едни са се интересували от революцията, други от себе си, трети просто са черпили знания. Да не забравяме, че тогава писателите в голямата си част са европейски възпитаници, познават школи, течения, хуманистични теории. Така. Във времето обаче тази разнородна група оредява. Бунтуващите се знаят как става тая работа и без писатели, знанията ни обграждат отвсякъде, няма нужда от писатели знамена. Но познахте ли? Винаги остава една малка, но странно сплотена групичка – истинските читатели, които са подвластни на магията, наречена литература. Тази групичка е страшно елитна, тя се интересува от вечните екзистенциални въпроси на човека, тя е потенциалната евристика, тя е – в крайна сметка – очарователна. И струва ми се, постоянна. Поне за мен е напълно достатъчна.

– Често помагате на учители, работите с тях, защо според вас девалвира ролята им в обществения живот през последните десетилетия?

– Не се сърдете, но и тук не съм напълно съгласен. Да, в социалното пространство учителят никак не е поставен добре. Обаче ние, хората, независимо от възрастта си, винаги ще имаме нужда от учителя. Той може да се казва Христос, може Буда Шакямуни или онзи Петров, по литература. Но ние не можем без него. После – интелектуалците. Нали интелектуалец е този, който работи с ума си? Какво друго правят милите учители освен това? Те са действителните интелектуалци на тази държава. И рано или късно ще разберем тяхното огромно значение за нацията. Ако не е много късно.

– Писането е самотно занятие, но писателите общуват ли помежду си и как? Примерно, един от най-четените и скандални автори Чарлз Буковски твърди, че няма нищо по-отегчително и безсмислено от сбирки на автори…

– Да, писането е такова. То не е благодарно, то изисква много труд, всяка книга е нов университет, поне за мен. Пари се изкарват трудно, слава още повече. Защо тогава? Защо го правим? Ами, защото сме привилегировани поне за малко да поживеем в един друг свят, в една по-реална реалност, която така или иначе, е малко по красива от обкръжаващото ни съвремие. Щастливи сме. Е, малко е късно, но може да предадете от мен на Буковски да си изяде ушите. Аз си другарувам от сърце с много български писатели, кой от кой по-талантлив и това ме прави малко или много горд, че съм българин. Освен това тия типове, писачите, винаги имат какво да кажат. Интересно е, даже много интересно. Нали знаете, че ние сме най-добри в самотните спортове, в колективните никакви ни няма. Е, писателите ни, нашите, са самотни бегачи на дълги разстояния. И много добри.

– Като заигравка с името на новия ви роман – как ще коментирате израза, добил гражданственост, „византийски номерца”?

– Историографска грешка на перото, мисля. Националистическата ревност, особено преди 1989 година, не всякога е обективна. Поради тази причина ние знаем всичко за “лукавия” византиец, но не знаем, че от Византия сме наследили високата култура, изкуствата и най-важното – християнството. Дори не подозираме, че можем – като най-преки наследници – да се погордеем малко с това. В много отношения Европа не би била същата, ако не съществуват православните държави от Изтока, така нареченият Византийски свят. Не би имала тази цветова окраска, която я прави толкова привлекателна. И още малко. Всички големи учения се раждат около знойния 30-и паралел, а не в мъглива Исландия примерно. Поговорката Ex orient lux всъщност не значи “Слънцето изгрява от Изток”, а векове наред се е разбирала като “Християнството идва от Изток”. Е, на мен лично ми е приятно и се гордея с това, а вие – както решите.