В края на 70-те години на миналия век един български поет възкликва „Византия, моя любов!”.
А в началото на декември 2013 година излезе романът на Николай Табаков „Византия”.

И съвсем логично си задаваме въпроса: Какво ли провокира интереса на съвременните творци към тази велика държава и култура? Затова ще потърсим основанията (и в това търсене може би ще се породят още въпроси) в неповторимия и увлекателен като тежките води на Дунава текст на Николай Табаков. Това е поредният роман на писателя, който и тук остава верен на своя стил – под привидно закачливия и изпълнен с хумор език, с криминално-злободневни обрати в сюжета се откриват пластовете на задълбоченото предварително проучване на специализирана научна литература за византийския свят (убеждаваме се в това, когато четем на страниците на романа промъкващите се и стабилно присъстващи тези на професорите Иван Божилов, Цочо Бояджиев, Георги Каприев). И не може да е иначе, защото кой би дръзнал да пише за времето на Юстиниан и за Константинопол, ако не положи онзи къртовски труд на отговорния към читателя и самовзискателен писател, какъвто Николай Табаков е доказал, че е, и с предишните си романи.

„Византия” е двупластов и многопланов роман, в който нашето съвремие кореспондира, вплита се и се опитва да се съревновава с далечния, но незабравен и незабравим свят на Юстиниан. Авторът нарича тези връзки с историята „паяжинно тънки, едва доловими”. Пита от страниците на романа „защо бягаме и бягаме в историята, какво толкова има в нея, какво търсим там?” и отговаря с думите на Агатий Миринейски и Анна Комнина.

Исторически личности като императора, неговата съпруга Теодора, военачалника Велизарий, хроникьора на това време Прокопий Кесарийски живеят пълнокръвно на страниците редом с фикционалните герои Павел Пелев, колоритния му баща Христос Пелев, журналистите баба Цеца, Моньо Костов, Сашо Шомов, главната редакторка Поптодорова, Мария, художника Пелиегрис и много други типажи – бизнесмени, депутати, свещеници, с които читателят има удоволствието и неудоволствието да общува. С присъщата си лекота Николай Табаков преминава през времеви и пространствени граници, за да представи пъстротата и многообразието на двата свята – византийския и съвременния български свят. Водени от разказвача, присъстваме на пищни празненства и дочуваме задкулисните интриги в императорския двор, проследяваме живота и работата на изкусния иконописец Пелиегрис (според романа автор на стенописите и мозайките в Равена), участваме във въстанието Ника, радваме се и скърбим заради любовните преживявания, стаяваме дъх от злобата, лицемерието, омразата, користолюбието на хората от пети век и откриваме същото в нашето съвремие. Променил ли се е човекът във вековете, променя ли се изобщо? Авторът ни убеждава, че човекът се е вълнувал и се вълнува от едни и същи неща – любовта, духовността, парите, властта. И съвременните пластове на романа наслагват епизоди, добре познати от новинарските емисии и „жълтите” страници. Но над всичко и всички се въздигат добротата, красотата във всичките й превъплъщения, вярата, достойнството, гордостта. А онези „пяжинно тънки връзки” на историята и нашето време изплитат въпрос и търсят отговор: „И все пак, може ли някогашният византийски свят да се пребори с времето и да продължи да живее в нас?

Може.

Византийският свят все още съществува и продължава да придава на Европа онзи тънък цветови нюанс на източни тайнства. Все още пламтят по залез кръстокуполните черкви. Все още слънцето продължава да изгрява от изток, облечено в порфир (Ex Оrient lux). Все още земята се върти. Все още!

Явно някой е превключил скоростите и времето се задъхва на празни обороти. Кой?

Въплътеното Слово!

Главният герой Павел Пелев, поетът, накрая ще осъзнае, че, пишейки за византийския свят, открива красотата, съвършенството, духът на Византия. Те са тук, край нас. Мечтата Византия. Гордостта.

София, 04.12.2013 г.