След като предепоследният му роман /”Няма да е все така”/ спечели наградата на Съюза на българските писатели за 2009 г., а последният /”Да”/ беше издаден на сръбски и немски език, писателят Николай Табаков е готов с най-новата си книга – романът „Византия”, подготвен за печат от издателство „Изток-Запад”.
Кога се развива действието в най-новия Ви роман?
Половината от него е в съвремието, а другата половина – в 6 век. Двете сюжетни линии вървят успоредно – злободневие и Византия. И това не е случайно. Защото макар че живеем с абсолютната убеденост, че сме наясно със себе си и правилата на собствения си живот, когато се вгледаме в опита на историята, изведнъж установяваме, че нашият опит не е категоричен, че има в какво да се усъмним и какво да поправим.
Това философски роман ли е?
Литературата, ако е литература, а не четиво, неминуемо задава вечните екзистенциални въпроси, които си задава всеки човек, търсещ себе си. И моята книга прави опит да отговори на такъв тип въпроси и в този смисъл е философска. Самото търсене на отговори е философия. Разбира се това не изключва другия план – ироничния, шеговития, самата усмивка на живота.
Във „Византия” другият план изглежда върви и по инерцията на модерните теми и сюжети напоследък: власт, пари, медии…
Разбира се, всичко, което ни заобикаля. Главният герой е журналист, който не желае да се занимава с бизнеса на баща си. След смъртта на бащата обаче той е принуден да тръгне против волята си. В този смисъл има доста колизии. Такива колизии се виждат и във Византийския изящен свят, независимо от отдалечеността на времето.
Кои са важните въпроси, поставени в тази книга?
Единият е защо българската историография непрестанно ни показва Византийския свят като враг? Вторият въпрос е има ли противоборство между Изтока и Запада и какво представлянва Изтокът в соствената си цялост и сила? Къде е коренът и мястото на държавите от Източна Европа? Трябва ли да имаме гордост, трябва ли да я отстояваме?
Съществува ли логическа връзка между двете сюжетни линии и каква е тя?
В двете сюжетни линии има няколко образа, които напомнят един за друг. Това е император Юситиниян, съответно бащата на главния герой – общото между тях е, че това са хора, които маниакално преследват една идея. Бащата гледа на бизнеса си като на собствения си живот, Юстиниян живее само с мисълта за Византия. Общо взето книгата настоява, че човек трябва да е напълно отдаден на истинската си работа на този свят, ако иска да остави нещо след себе си.
В този роман има доста исторически факти…
Да, така е, но има и няколко щуротии, измислени извън историята. На никой не му е минавало през ум, че Юстиниян и Велизарий могат да бъдат братя, а в романа те са такива. Има още една голяма измислица, направена умишлено – в 6 век всички византийски автори са абсолютно анонимни. Чак в 8 век има имена, тоест – човекът застава гордо зад своя труд. Аз пренебрегвам историческия факт и слагам името на един художник и то не на случайно място – той е авторът на прочутите мозайки в Равена.
Какво е посланието на романа?
Живеем в много забързан свят, подвластни сме на всякакви условности, нямаме време да се вгледаме в себе си и да видим кои сме. Със сигурност се чувстваме като удавени в телевизионен екран. Когато обаче се взрем във Византийския свят, с неговата цивилизация, ред и култура, когато проследим пътя през Симеон Велики към нас, ще видим, че за нашата идентичност като че ли не са най-важни азиатските легенди за Тера Тангра. Книгата говори за християнска култура, за това, че нашето наследство има по-дълбинни корени, че историографите, увлечени в национална ревност, не ни показват всичко. Ние не познаваме добре наследството си. Защо отказваме да сме наследници на Източната Римска империя? Ние, хората от православния свят. Че кой друг има правото и гордостта да претендира за това? Не, историята ни не започва от 681 г.
София, 03.12.2013 г.